— Извадиха ли ви от играта?

— По дяволите, не — отвърна, сякаш това бе напълно изключено. — Колко пъти само съм прекрачвал този праг посред нощ, за да ме закърпи докторът ту за туй, ту за онуй. Но той беше по-ларж с целебното уиски от вас. Какво бъзикате там?

— Успокоително. — Тя хладнокръвно насочи спринцовката нагоре и пръсна малко от лекарството във въздуха. После я свали и разтърка ръката му над лакътя с памуче, напоено със спирт. Преди да се усети, той грабна спринцовката, натисна буталото с палец и изпразни течността на пода.

— За глупак ли ме вземате или какво?

— Господине…

— Ако искате да ме упоявате, дайте ми чаша уиски. Няма да ви позволя да ми шибнете нещо във вените, та да се гътна и после да дръннете в болницата.

— И на шерифа. По закон съм задължена да уведомявам властите за случаи на огнестрелни рани.

Той направи опит да се надигне и когато най-сетне успя да седне, от отворената рана бликна яркочервена кръв. Изстена. Лара припряно нахлузи чифт хирургически ръкавици и започна да я обира с марлени тампони, за да определи сериозността на поражението.

— Да не би да ви е шубе, че ще ви лепна някой СПИН? — попита той и посочи с глава към ръкавиците й.

— Професионална предпазна мярка.

— Не се бойте — каза той и бавно се захили. — Цял живот все съм се пазил.

— Ама тази вечер май сте пропуснали. На покер ли ви пипнаха да лъжете? Или флиртувахте не с когото трябва? Или пък пистолетът ви случайно гръмна, както си го чистехте?

— Казах ви, беше…

— Да, де. Вила. Която щеше да ви прободе, вместо да отнесе цял къс месо. — Тя действаше бързо и умело. — Вижте какво, трябва да изрежа оръфаните краища на раната и да направя няколко дълбоки шева. Ще бъде много болезнено. Трябва да ви поставя упойка.