— В никакъв случай. — Той отмести едното си бедро към ръба на масата, сякаш се канеше да стане. Лара го спря, като натисна раменете му с ръба на дланите си. Пръстите на ръкавиците й бяха изцапани с кръв.

— А лидокаин? Местна упойка е — поясни. Измъкна едно шишенце от шкафчето и му даде да прочете етикета. — Става ли?

Той кимна отривисто и се вторачи в нея, докато приготвяше спринцовката. Инжектира го до самата рана. Когато прилежащата тъкан изтръпна, тя оряза обгорените части около нея, напои я с физиологичен разтвор, заши разкъсванията и й сложи дренаж.

— Какво е това, по дяволите? — попита той. Беше пребледнял и плувнал в пот, но не бе пропуснал нито едно движение на пъргавите й и сръчни ръце.

— Казва се дренаж. Отнема кръвта и секрециите и предпазва от инфекция. Ще го махна след ден-два. Затвори раната с още няколко шева и я покри със стерилна марля. Лара пусна омазаните с кръв ръкавици в специално метално кошче, предназначено за заразни отпадъци, и се върна до мивката, за да си измие ръцете, после го накара да седне и здраво омота тялото му с бинт, за да не се размести превръзката. Отстъпи крачка назад и заразглежда критично свършената работа. — Имали сте късмет, че не е бил по-точен стрелец. Няколко инча вдясно и куршумът можеше да проникне в някои важни органи.

— Или няколко инча по-надолу и аз нямаше да мога да проникна никъде вече.

Лара го измери сдържано с очи.

— Какъв късмет.

Държеше се с професионална невъзмутимост, макар че всеки път, когато ръцете й го обгръщаха, докато намотаваше кръвта около раната му, бузата й почти се докосваше до широките му гърди. Тялото му беше стройно, загоряло, силно неокосмено. Превръзката разполовяваше стегнатия му, плосък корем. Беше работила и в други спешни кабинети на не една две големи болници, и преди бе кърпила съмнителни типове но никога досега не бе попадала на по-словоохотлив, забавен привлекателен екземпляр.