— Повярвайте, док. Надарен съм с дяволски късмет.

— О, вярвам ви. Имате вид на човек, който живее на ръба и се спасява на косъм. Кога за последен път са ви били инжекция против тетанус?

— Миналата година. — Тя го изгледа скептично. Той вдигна дясната си ръка в знак на клетва. — Бог ми е свидетел.

Спусна крака през ръба на масата за прегледи и се изправи, като се подпираше с едното бедро на нея, за да закопчее дънките си. Остави колана незатегнат.

— Какво ви дължа?

— Петдесет долара за посещението в извънработно време, петдесет за шевовете и превръзката, по дванайсет за инжекциите, плюс тази, която похабихте, и четирийсет за лекарството.

— Лекарство ли?

Тя извади две пластмасови шишенца от едно заключено шкафче и му ги подаде.

— Антибиотик и болкоуспокояващи таблетки. Щом премине действието на лидокаина, болката ще се върне.

Той измъкна щипка с банкноти от предния джоб на впитите си дънки.

— Чакайте сега, петдесет плюс петдесет, плюс двайсет и четири, плюс четирийсет, прави…

— Сто шейсет и четири.

Вдигна едната си вежда, очевидно развеселен от светкавичния й отговор.

— Точно така. Сто шейсет и четири. — Изброи необходимите банкноти и ги остави на масата. — Задръжте рестото — каза, когато даде пет долара на цяло, вместо четири по един.

Лара се изненада, че носи толкова пари със себе си. Дори след като й плати, разполагаше с цяла пачка едри банкноти.

— Благодаря. Изпийте две капсули от антибиотика тази вечер, после вземайте по четири на ден, докато свършат.

Прочете етикетите, отвори шишенцето с болкоуспокояващите таблетки и извади една. Метна я в гърлото си и преглътна на сухо.

— Щях да я прокарам по-добре с чашка уиски. — Гласът му се изви въпросително, с нотка на надежда.

Тя поклати глава:

— Вземайте по една на всеки четири часа. Две, само по абсолютна необходимост. С вода — подчерта, изпълнена със сериозни съмнения, че той ще спази указанията. — Утре следобед към четири и половина ще дойдете да ви сменя превръзката.