Тя се обърна и се изправи срещу него, но за първи път, откакто бе отворила вратата, изпита страх. Дори в това източнотексаско градче наркоманията съществуваше като проблем. Скоро след настаняването си в клиниката тя бе инсталирала охранителна алармена система, за да предотврати кражбата на опиати, давани по лекарско предписание, и на наркотични болкоуспокояващи.

Той, изглежда, усети опасенията й. Пусна с трясък слушалката върху едно шкафче и мрачно се усмихна.

— Вижте какво, док, ако бях дошъл за лошо, отдавна да съм го свършил и да съм се чупил. Просто не искам да въвличам в тая каша маса народ. Никаква болница, ясно? Оправете ме тук и ще ви освободя от присъствието си. — Още докато говореше, устните му се обтегнаха и пребледняха. Пое си шумно дъх през стиснати зъби.

— Прилоша ли ви?

— Ще се постарая да не припадна.

— Имате силни болки.

— Ъхъ — съгласи се той и бавно кимна с глава. — Адски. Нима ще допуснете да ми изтече кръвта, докато се препираме?

Вгледа се внимателно в решителното му лице и стигна до извода, че или трябва да изпълни желанието му, или той ще си тръгне. Второто беше за предпочитане пред първото, но тогава би изложила на риск здравето на пациента, а може би и живота му. Нареди му да легне и да си смъкне дънките.

— Колко пъти и аз съм прибягвал до същите думи — рече провлечено той и се настани върху масата.

— Не се учудвам. — Равнодушна към хвалбата му, тя отиде до едно легенче и изми ръцете си с дезинфекциращ сапун. — Щом познавате док Патън толкова добре, че ви е известно даже къде държи уискито си, сигурно живеете тук.

— Тук съм се родил и първо мляко засукал.

— Тогава защо не знаехте, че се е пенсионирал?

— Нямаше ме известно време.

— Редовен пациент ли му бяхте?

— През целия си живот. Той ме изправи на крака след дребната шарка, ангината, двете пукнати ребра, строшената ключица, счупената ръка и стълкновението с ръждясалата консервена кутия, дето служеше за втора база 3. На бедрото ми още личи белег, дето се надянах при излазването да отбележа точка.