Беше облечена с дълга бяла риза над клина, който стигаше до коленете й. Въпреки че беше боса и краката й бяха разголени, тя си придаде авторитетен вид.

— Обикновено не съм в униформа след полунощ. Работното ми време изтече, но все пак имам право да практикувам медицина, така че по-добре забравете за облеклото ми и дайте да ви видя раната. Какво се е случило?

— Малка злополука.

Когато смъкна ризата от раменете му, забеляза, че коланът виси незатегнат и само половината от копчетата на дюкяна му са закопчани. Отмести окървавената му ръка от раната върху левия хълбок около нивото на кръста.

— Това е огнестрелна рана!

— Тц. Както вече казах, претърпях малка злополука. — Очевидно лъжеше, нещо, което бе свикнал да прави често и без угризения.

— Каква точно „злополука“?

— Паднах върху една вила. — Той махна с ръка към раната. — Само я почистете, плеснете й един лейкопласт и утре ще съм кукуряк.

Тя се изправи и, без да се усмихва, вирна глава срещу ухиленото му лице.

— Хайде стига глупости, ясно ли е? Знам какво значи рана от куршум — заяви. — Не мога да я обработя тук. Трябва да отидете в окръжната болница.

Извърна се с гръб, пристъпи към телефона и започна да набира номера.

— Ще гледам да облекча състоянието ви до пристигането на линейката. Моля ви, легнете. Щом свърша с разговора, ще се опитам да спра кръвотечението. Да, ало — рече тя в слушалката, когато отсреща се обадиха. — Тук е д-р Малори от Идън Пас. Имам спешен…

Ръката му се стрелна иззад гърба й и прекъсна връзката. Уплашена, тя го погледна през рамо.

— Няма да ходя в никаква скапана болница — тросна се. — Не ми е притрябвала линейка. Това е дребна работа. Съвсем дребна, ясно ли е? Само спрете кръвта и ме превържете. Просто като фасул. Да ви се намира малко уиски? — попита за трети път.

Лара упорито посегна отново към телефона. Преди да успее да избере всички цифри, той издърпа слушалката от ръката й и ядно я изтръгна от апарата, докато шнурът увисна в юмрука му.