Забравила всякаква предпазливост, изключи алармената система и дръпна резето. Щом вратата поддаде, той влетя с рамото напред и залитна бос в стаята.

— Доста се позабавихте — измърмори той. — Но ще ви бъде простено, ако ви се намира някоя бутилчица „Джак Даниъл“ — отиде направо до едно бяло емайлирано шкафче и посегна да отвори най-долното чекмедже.

— Там няма „Джак Даниъл“.

Гласът й го накара да се извърне рязко. Зяпна я ококорен. Лара също не сваляше очи от лицето му. От него лъхаше нещо първично, което едновременно я привличаше и отблъскваше, и макар че бе изтръпнала към миризмата на кръв, силно долавяше неговата.

Неволно понечи да се отдръпне, но не от страх. Реакцията й беше чисто женска и защитна. Но не мръдна от мястото си, изложена на невярващия му, неодобрителен взор.

— Коя сте вие, по дяволите? Къде е док? — Гледаше я мрачно начумерен и притискаше окървавения край на разкопчаната си риза към тялото.

— По-добре седнете. Ранен сте.

— Я не ме будалкайте, госпожичке. Къде е док?

— Сигурно спи в рибарската си колиба край езерото. Той се пенсионира и се премести там преди два-три месеца.

Измери я кръвнишки с очи. Накрая продума отвратен:

— Прекрасно. Направо супер. — Изруга под нос и зарови пръсти в косата си. После тръгна с олюляващи се стъпки към вратата и залитна към масата за прегледи.

Лара инстинктивно посегна да го хване. Той я отблъсна, но остана облегнат върху подложката. Каза, дишайки тежко, със сгърчено от болка лице:

— Може ли да получа малко уиски?

— Какво се е случило?

— Вас какво ви засяга?

— Аз не само обитавам къщата на д-р Патън. А поех и лекарската му практика.

Сапфирените му очи се стрелнаха към нейните.

— Ама вие докторка ли сте?

Тя кимна и показа кабинета с разперени ръце.

— Просто да пукнеш. — Опипа я с поглед. — Сигурно направо ги шашкате в болницата с тая маскировка — рече и вирна брадичка към дрехите й. — Така ли се носят вече докторките?