Тя я бе изследвала с любовна страст стотици пъти и най-подробно бе изучила всяко нейно кътче от мазето до тавана, познаваше я като собственото си тяло. Дори по-добре. Никога не се занимаваше с разсъждения за тялото си или пък за своята личност, нито за миг не се замисляше за живота си и не си задаваше въпроса дали е щастлива. Просто приемаше нещата такива, каквито са.

След душа се облече за работа — пола с цвят каки и семпла памучна блуза. Чорапите й бяха съвсем обикновени; кафявите й кожени обувки бяха създадени за удобство, а не за мода. Практично върза тъмната си коса на опашка. Единственото бижу, което носеше, бе непретенциозният ръчен часовник, почти не употребяваше грим. Мацваше малко руж на бузите, слагаше капчица аркансил на върха на миглите, леко подчертаваше устните си с розов гланц и бе готова да посрещне деня.

Слънцето вече изгряваше, когато слезе по сумрачните стълби, прекоси коридора на първия етаж и се озова в кухнята, където запали лампите над главата си, изпълвайки всяко ъгълче с ярка като в операционна, синкава светлина. Джейнълин мразеше студеното й сияние, защото придаваше неуютен вид на иначе традиционната кухня.

Но Джоди я харесваше тъкмо такава.

Машинално включи кафето. Строго се придържаше към този сутрешен график, откакто бяха освободили последната икономка, постоянно пребиваваща у тях. Когато бе станала на петнайсет години, Джейнълин бе заявила, че повече няма нужда от бавачка, че може сама да се стяга за училище и дори да се грижи за закуската на майка си.

Мейдейл, настоящата им икономка, идваше само за по пет часа дневно. Тя се занимаваше с по-грубото чистене, прането и приготвянето на вечерята. Ала за по-целесъобразно, Джейнълин въртеше домакинството, плюс задълженията й в компанията „Такет Ойл & Газ“.

Надникна в хладилника да провери дали има готова кана с портокалов сок и наля гъста сметана в каничката за мляко. Джоди не биваше да пие кафето си със сметана, заради високата масленост, но тя настояваше. Джоди винаги правеше каквото си поиска.